Животът е хубав, стига сам да си го направиш такъв. Това е крилатата фраза, която един мой приятел все ми повтаря и която винаги ме държи над водата. Всеки планинар в началото е тръгнал отнякъде. Все някоя птичка е първа напролет. Никога не е прекалено късно да откриеш силата на планината, да пламнеш с неугасимия пламък на истинския живот. Тоя преход, за който ще разкажа, макар за мен да е просто поредния и един от най-незначителните през тази година, се превърна в нещо много важно. Превърна се в една моя изпълнена мисия за 2015 г. Мисията да заразя поне още двама или трима с нелечимото желание за превземане на върхове. Въпреки начина им на живот и на мислене.

Аз съм на 18 години. В момента живея в София, но Пораснах в едно малко село в Плана планина, откъдето и тръгна любовта ми към всякакви по вид, род, число, сложност и дължина преходи. Единствената видима разлика между мен и всички останали болни на тема планина е, че съм незряща. Но различията свършват дотук. Трудно е да те спре нещо, когато имаш енергия за сто. А моето невероятно куче водач, Карма М-тел, е с мен от по-малко от 6 месеца. Тя е един прекрасен, едър, игрив и интелигентен пясъчен лабрадор ретрийвър на 3 години, който има странната способност да променя животи. Особено моя. И все в положителна посока. За малкото време, в което сме заедно, ние двете измислихме чисто нова система за ориентация в планината ако човек е сляп. Благодарение на това, а и на неизчерпаемата ни енергия, ние двете всеки божи уикенд скитосваме сами в периметъра около селото ми независимо от условията, независимо от обстоятелствата.

Това лято бяхме в троянския балкан за около седмица. Прехода ни беше еднодневен, от село Шипково до връх Васильов, през скалния параклис и обратно. Идеята за това беше моя и на един също толкова сляп мой приятел със същата такава безлимитна енергия. И почти толкова лудо куче, разбира се.

Беше свежа августовска сутрин. Врабчетата писукаха едно през друго. Ние с Карма отново бяхме ранобудните пилци на бандата и обикаляхме близката околност да видим колко кално ще е днес – предишния ден бая се беше поизваляло. Половин час по-късно вече бях стегнала два броя раници, съответно моята и една за родата – предпочитах аз да свърша тази работа, за да не рискувам те да помъкнат цялата база със себе си. Групата ни във финалния си вид се състоеше от петима човека (двама от които слепи), две кучета и брат ми. Още не мога да приравня последния към човеците, но живот и здраве и това може да стане някога. Всички бяхме с различна степен на подготовка и съответно на дивотия. За десетгодишния ми брат щеше да е първия преход. А опита на майка ми с планините като цяло се състоеше във вадене на картофи в нивите край нашето село и нито имаше обувки, нито имаше ищах да я мъкна по чукарите. Но нямаше мърдане. Ще се върви… Ако бях само аз, добре, да ме остави да си троша главата, ама като и дребния е тръгнал, не става, ще върви да го пази, че ако се пребие тя носи отговорност…

Веднага, щом стъпихме на неопитомения черен път, аз се почувствах като вкъщи. Пришпорих Карма и хукнахме напред. Последваха ни и останалите – ентусиазмът ни явно беше заразителен. Другото куче-водач, Егида, днес беше освободено от водаческата си работа и търчеше в кръг около нас, като удостояваше всеки метър от пътя си с подскоци. Не бяхме минали и 500 метра, когато успяхме да загубим маркировка, ориентация и въобще всичко, което по някакъв начин би могло да ни помогне да разберем аджеба сега накъде. Тръгнахме по една пътечка, която беше пътечка само за около десетина метра – след това шубраци, храсти, тръни, листа, клони, коприви и  кал, кал, кал до ушите… Аз и брат ми, хванали вече посоката и най-бързо движещи се, вървим упорито напред, проправяйки си път в непроходимата стена от горепосочените некултивирани растения. И Тъкмо вече малкия видя на двайсетина метра пред нас изход към една нормална полянка, когато останалата част от групата останала някъде зад нас взе да ни вика да се връщаме обратно. Не било това пътя… Ами добро утро, то това отвсякъде му личи… Обърнах кучето и гас по обратния път докато се присъединихме към останалите долу на пътеката. А на недоумението на брат ми защо ручахме жабетата да драпаме през тоя храсталак отговорих с крилатата фраза „залудо върви, залудо не стой“. Не след дълго бяхме на правилната пътека. Ние с Карма видяхме каква магистрала е и фукнахме, а незрящото ми приятелче и момичето, което го водеше, не след дълго ни настигнаха. Не бяхме вървели и десет минути и излязохме на една ливада.  Веднага Стана ясно че полянката, която одеве дребния видя, е същата тая ливада. Явно не е било залудо това наше драпане през шубраците… 🙂

Пътя към върха минаваше през една гора, през която се вървеше около половин час, като на моменти беше толкова стръмно и хлъзгаво, че някои от групата го взимаха на 4 крака. Малко след като навлязохме в горичката и ние с жълтата ми опашата дружка дръпнахме доста напред, някъде под нас се зачуха разгорещени дебати на тема накъде е сега пътя?! Айдеее, викам си, старата песен на нов глас с 8 бемола, 9 диеза и десета повишена степен… Смениха посоката, аз се върнах, хванах пътечката дето мислеха за правилна и отново ги изпреварих с десетина метра. Е, нужно ли е да споменавам какво стана след това? Каквото може да стане с всеки, дето хал хабер си няма от маркировка и кьорав gps няма в себе си. Не било тука, там било, айде обратно! Ама решавайте най-сетне накъде искате да вървите, бе, умници. На това, Карма, му се вика мухи без глави, обърнах се към лабрадора до мен. Щом чу името си, кучето започна да бие по крака ми с дебелата си, събаряща всичко опашка и още по-уверено взе да ме тегли напред. Командвах „наляво“ докато изравних с новоизбрания от тайфата кашкавал-туристи курс и продължих нагоре нахилена до ушите. Офроуд мания… Понеже предния ден беше валяло, стръмния горски път се пързаляше от кал. През една-две минути се чуваше глухо тупване, съпроводено от ругатни изречени на майтап и смях до небесата. Мдааа. Двукракото катерене на планините не е съвсем като за мене работа. Виж, друго си е да имаш 7 крака – два твои, 4 на кучето и един от тоягата… Някъде отпред се чу някакво шумолене и секунди по-късно върху мен се изсипа брат ми, който набързо ме осведоми че двама от групата много изоставали и да съм ходела да ги подбера. Като чели съм овчарско куче, та ще ходя да ги сбирам, помислих си. Белгийска овчарка ми викат, приятно ми е… Ама хайде от мен да мине. Айде обратно, Кармелинчице, подръчках кучето и се върнах около двеста метра назад да подбера народа на опашката, пък и попътно да си изпрося малко шоколад.

В този тон се катерихме около час. Спирахме, лигавехме се, ядяхме шоколад, смеехме се, яхахме разни дървета по пътя си, снимахме се и въобще си прекарвахме чудесно. Аз и Карма вероятно изминахме дължината на пътя около два пъти, търчейки напред назад да проверяваме кой къде е забил. Не след дълго стигнахме до един равен тревист участък от пътя, през който вървяхме един бог знае колко време без да се случи почти нищо съществено. Освен, че поради липса на маркировка, се лутахме из папратта напред назад около десетина минути без да знаем накъде да поемем. Хората за тая работа са измислили gps-и, ама хайде карай да върви.

До върха имаше още около половин час катерене по някакъв камъняк. Групата пак се разпокъса този път да яде крайпътни плодове. Аз си взех дажбата и отново подпетих животното да тегли напред. Тъкмо всичко живо се изравни с мен и някъде пред нас се чу свиреп лай. Второто псе от нашата банда беше изтичало напред. Ха, ей я хижата, викам си, и се засилих. Обаче когато до мен дотърча едно чудо, наричащо себе си куче, горе долу с размерите на алабай или поне така ми се стори, да видиш как ударих контра. Аз по принцип с обучение на кучета се занимавам и при това никога куче от едра порода не ми се е опирало, но това тук е малко… Ъъъъ… Такова… Абе… Да кажем големичко… Ъмм примерно с размерите на магаре… А Кармата върти опашка, моля ти се, и го ближе свалящо – не се вижда, че е два пъти по-дребна от тоя едър космат добитък. Абе, между другото, няма ли хижари тука?

С малко помощ от публиката успяхме да викнем хижарите, да върнем кучетата по посока на хижата и така и да продължим към последната. Когато стигнахме горе аз се чувствах все едно ей сега съм станала от сън, а малката демонстрация на териториална агресия от страна на онова нещо с размерите на средноазиатска овчарка само беше разбудило дзвера в мен… Исках да се движа. Това дотук нищо не беше. Имах нужда от нещо диво, екстремно, хард, имам предвид наистина хард, абе разбрахте ме. Тогава другия сляп от групата предложи да ходим до скалния параклис, до който се стигало по някакви въжета. А, перфектно, подрипнах аз. Мен катерене по въжета ми дай. И отвесни скалища. Предложението беше пресно и чудесно, а моя милост дотук не беше видяла никакъв зор и си умирах най-сетне нещо интересно да се случи… Майка ми хабер си нямаше какво ни чака и затова прие без много увещания. Оставихме едно момче да пази Егида, която днес беше в отпуск, и тръгнахме нагоре в намален състав. Изкачването обаче не продължи дълго. Скоро се намерихме до едно колче, от което тръгваше стоманено въже и на ти екшън, народе, щом това искаш. Веднага освободих Карма. Тук тя не можеше да ми помогне по никакъв начин – трябваше да се спасяваме по единично. Наклона се обърна и няколко метра по-късно от нормален такъв се превърна в нещо трудно за описване, ама планинарите знаят. На всичкото отгоре на въжето се бяхме нанизали четирима или петима и само някой да направеше крачка, и всички се залюлявахме като на влакче от Дисниленд… Майка ми вече взе да говори за връщане, а брат ми беше далеч напред. Време беше да им дам малко акъл, щото това на нищо не приличаше.

– Стой! – Командвах аз, както подавах командите на глутницата от полагащите ми се пет кучета. – Бе, вие, тъпи ли сте или да? Вземете се накачулете на туй въже всичките, не щете ли?

Явно ме чуха. Приятелчето ми с неговата водачка останаха назад, докато ние преминахме между следващите 2 колчета. Туй вече беше друга работа – поне не се клатехме като зрели круши. Мислех си, че не би било зле в такива ситуации да си имам по един карабинер и един кучешки повод да се връзвам ей така за всеки случай, че да мога да си използвам ръцете за ориентация. Скоро тревата под краката ни се превърна в камъняк. Не след дълго се превърна в ронлив камъняк. Майка ми от напрежение и шубе неясно повече за кого – за мен или за брат ми, говореше толкова бързо, безспирно и неразбрано, че аз честно казано нищо не й разбирах. От желание да ми обяснява какво има пред мен тя се опитваше да ми описва всеки камък, което хич никаква работа не ми вършеше. Ами че планина, нейсе, тук ако няма камъни къде да има? Слязох на 4 крака и тръгнах на задна смело и безотговорно игнорирайки напрегнатото бърборене на роднината ми. А онова, четирикракото, весело си скачаше от камъче на камъче и не признаваше ни въжета, ни колци, ни терзания човешки. . Въпросът „Къде е пустия параклис“ беше повторен от притеснената ми майка в безчет вариации, обаче и двамата инициатори на тая дивотия бяхме доооста слепи и не можехме да дадем никакво свястно инфо по въпроса. Да не говорим, че другата двойка сляп с човек-водач бяха на 2 колчета зад нас. А брат ми и кучето, нали си скиват па и никой не водят, бяха напреднали доста. На тях като чели почти отвесното спускане с ронещи се камъняци не оказваше грам влияние. Обаче виж, на майка ми зле й стана, когато най-сетне погледна колко напред са стигнали тези двамата. Тя нямаше никаква идея как щеше да се върне дребния при нас и затова единственото, което й оставаше, беше да го последва надолу и да види какво ще го прави. Използвах момента и се плъзнах по задник, обирайки всички тръни и бодилчета по пътя си. Все тая, мислех си, важното е човек да се движи. 🙂 Фул спийд, офроуд, акъл нулев! И тъкмо си мислех, че след малко скалата ще стане съвсем отвесна, когато изведнъж пред мен се изпречи майка ми и ме спря. В търсене на начин да слезе при дребния, беше намерила някаква дървена, прилична на таванска стълба, която явно водеше към самия скален параклис. Да видиш как набързо се изкатерихме по последната и ето ти сега беля! Ние хубаво се качихме, ами песа какво ще го правим? Карма стоеше размахвайки опашка, опряла предните си лапи на дървената стълба и вирнала муцуната си към мен. Изражението й, според думите на брат ми, е било нещо от сорта на „Ама ти сериозно ли искаш да се кача по това нещо!“. Аз клечах в каменната дупка и се опитвах да я примамя горе, обаче упорития лабрадор нямаше хал хабер как да се справи с тая дървена стълба и продължаваше настойчиво да върти опашка, сякаш искаше да литне. Скрих се навътре в тунелчето, като попържайки признах на себе си че на теория обучението на кучетата е нещо лесно и чудесно, ама на практика работата е малко по-друга. Обаче четириногото, явно усещайки че го зарязвам, кой знае как се засилило и рипнало право при мене. Побутна ме, пооблиза ме и продължи лазейки напред. А параклиса беше едно невероятно местенце. Тишината и спокойствието там горе са нещо, дето само планината може да даде. Не ми стигат думи, когато съм затворена в сивата бетонна гробница наречена град, да пиша за толкова прекрасни усещания, но чувството да си едно цяло с природата е нещо, което всеки един човек по тая планета трябва да преживее. След около дузина снимки и след като всички дръннахме камбаната за здраве и късмет (то ако питаш майка ми си беше късмет, че сме стигнали здрави дотук), продължихме нататък. Измъкнахме се през един друг изход и отново залазихме по една също такава почти отвесна скала със стоманени въжета, само че този път нагоре. Това беше къде къде по-лесно, мислех си. Карма се държеше все едно си е пораснала тука – търчеше, размахваше опашка и ближеше който свари… Изглежда беше забравила одевешната случка със стълбата. Дори и майка ми беше спокойна и не се опитваше да ми обяснява как точно да си преместя крака от тоя камък на следващия.

Иии да! Издрапахме го! Достигайки последното колче, вече бях стъпила на трева – нормална, мека, прекрасна. Пуснах се от въжето и фукнах по поляната. Брат ми беше далеч напред, но като ме видя дойде и ме събори да се борим. Аз се хилех, гонех го и като цяло се държах като прясно хваната от гората маймуна. Малко след това останалите двама, които се движеха на 2 колчета разстояние от нас, също издрапаха. Майка ми не беше съвсем наясно как точно трябва да се реагира в тая ситуация. От една страна искаше да ме напердаши, че я бях вкарала в тая скална дивотия, от друга страна беше горда с всички ни, че се справихме. И от трета абе щастлива беше, че видя подобно място и вече можеше съвсем спокойно да каже, че акъла й е колкото моя. Останалите се търкаляхме по тревата и правехме планове за къде къде по-дълги и екстремни преходи. След няколко минути лигня в този тон тръгнахме да претърчим последните около 400 метра до върха.

И ето го и него… Върхът. Наоколо свобода, простор, небе, любов и щастие… Толкова много щастие, че ако успееш да го впрегнеш да произвежда електроенергия, ще произвеждаш повече от перката, свистяща над нас. Разиграхме се. Втория инициатор на прехода, незрящия ми приятел, беше награбил няколко от нас и лудо ни въртеше, после ни изсипваше надолу с главите, а Карма скачаше ту на един, ту на друг без да подбира. Не знам какво се е виждало от върха, но ако съдя по енергията на мястото, ще да е било нещо прекрасно.

Над нас ветрения генератор правеше вууффф, вууффф, а вятъра се закачаше с нас, докато скупчваше облаците все по-близо и по-близо. Почна да капе. Затичахме се хванати за ръце трима или четирима, после падахме, попържахме, ставахме и продължавахме отново напред и напред към хижата. Бягахме не толкова от небесната вода, колкото от желание да изразим някак си щастието, обхванало ни като пламък в гора. Простичкото щастие, че дишаме въздух, а не бензин. Че сме тук и сме толкова истински, луди и неуловими като вятъра дето закачливо ни пръскаше с дъжд в лицата. Карма така се беше засилила, че се преметна и слезе на кълбо и ние, заливайки се от смях, последвахме примера й. А над нас заплющя дъждът…

Всеизвестен факт е, че да се намърдаш в някоя хижичка след като си преживял някой относително екстремен момент е нещо прекрасно. Ако в тая хижа има чай, чудесно. Ако някой мъкне някаква храна, още по-чудесно – аз, дето ям колкото врабче, в планината така се разяждам, че и хижарите мога спокойно да изям… Карма се сви под масата и след малко започна да лае на сън, а другия лабрадор, нали не беше участвал в скалното катерене, обикаляше масите и просеше с поглед на сомалийско сираче. Вън се изливаше всемирния летен потоп. Но след няколко чая и няколко вица дъждът най-сетне намаля и ние, вече в пълен състав, тръгнахме надолу. По обратния път пуснах Карма да играе. По времето, когато се случваше това, ние двете работехме заедно от съвсем скоро и някак си й нямах доверие да ме пребива по надолнищата. Настигнах майка ми и й се закачих да ме води.

– Как е? – Попитах весело.

– Перфектно(! – Изцепи тя чистосърдечно. – Вече го запомних тоя маршрут и другия път аз ще ви доведа… Ама трябва да си купя по-стабилни обувки.

– Кой се запали по планинарстванетоооо! – Захилих се аз.

– Ще видиш ти, дивачко, ще видиш като почна да идвам с тебе! – Закани се тя и подсвирна на останалите да побързат. А аз, аз просто си вървях и се чудех как е възможно човек да се трансформира толкова много за един ден, в една планина, стигайки до едно нищо и никакво връхченце.

Слизането надолу мина леко и безаварийно. Не бързахме особено не защото бяхме уморени, а защото не искахме да се връщаме толкова бързо обратно в псевдо-цивилизацията. Спомних си времето, когато нямах нормални планинарски обувки и обикалях с едни гумени ботуши из родната Плана планина. Толкова години не бях спряла да правя това, което искам. Все пак нали животът е хубав, стига сам да си го направиш такъв? Няма да чакам някой друг да ми го прави, като мога и сама, така де… Усещането от тогава не се беше променило ни на йота. Отчужденото ми и хладно отношение към града и всичко свързано с него също. Някои неща винаги са си такива. Това, което планината може да ти даде, е много повече от всичката пот, дето си излял по пътя към върха. Учиш се на ред, дисциплина, твърдост и отговорност. Особено, ако както в моя случай вървиш сам – за целта трябва да си съвършено наясно със своите недостатъци и качества и да не ги подценяваш нито за миг. А кой да те научи на всичко това, освен живота и майката природа?

Вечерта беше прекрасна. Бяхме се събрали всички на една поляна мобилизирани в отряд по бързо унищожаване на сладолед с три кутии за ликвидиране. Толкова много се хилехме, че забравихме да ядем. Обещахме си да повторим приключението. А аз си обещах да се впусна в доста по-хард преходи. Това днес беше слаба работа. Но определено забавна!

– Ненормални… – Обобщи майка ми мнението си за нас съвсем искрено и продължи разпалено. – Слепи, па и ненормални! Та не вземете да си седите на четирибуквията… Къде ме качихте на стари години, моля ти се… Ма и аз по-луда, че ви се връзвам на акъла… Другия път пак съм с вас!

Всички изпоналягахме от смях. Ако някой се чуди как да обясни на човек с прекалено изявени майчински инстинкти и болни крака, че планината е не просто начин на живот, а самия живот, аз с удоволствие ще му помогна в това му начинание. Защото планината е сила и е като една гигантска електроцентрала, от която ние, незначителните хора, роби на системата, си зареждаме батериите всеки път, щом се докоснем до Нея. За какво си живял, ако без да усетиш свободата си се предал на нелепата случайност на живота? Ако дори и един връх не си изкачил?! Подсмихнах се под мустак. Всъщност ето ти една изпълнена мисия за годината. Срамота е да не се прибирам аз от планината, а близките ми само да мислят какво ще ядат утре. Знаех, че нямаше да мине много време, всъщност само ден, и майка ми вече щеше да е навита за втори такъв преход… Но засега превес взимаха чистото възмущение и вероятно мъничкото гордост от това, че представи си, всички се справихме с това драпане по баира… А на мен не ми стига толкова и в главата ми се прескачат една през друга идеи за по-сложни, по-дълги, по-динамични и зареждащи преходи. Тя все още не знае, че след една две години ще тръгна по пътеката от Ком до Емине. Нищо. Ще разбере. Скоро… Но хайде, за днес й стига толкова, нали?!

Времето все така си тече между пръстите ни като пясък. Но ние с Карма не спряхме дотам. Странното е, че и останалите от групата ни също не спряха. А аз открих поне стотина начина да се изгубиш и около 10 да не го направиш.  Ние  всеки божи уикенд изминаваме по около двайсетина километра на ден в нашия ловен район. Сами. Аз, Карма и останалите ми кучета. Защото планината за нас е начин на живот и не искаме да чакаме, не искаме да спираме, искаме да яхнем природните стихии и да живеем истински независимо от обстоятелствата – днес, утре и винаги. Защото животът е прекрасен, стига сам да си го направиш. Но все още продължавам да търся ентусиасти, с които да обикалям останалите прекрасни български планини. Ние сме благодарни на всеки от вас, който не би имал против да вземе в групата си мен и един луд лабрадор и да изживее нещо различно. Ние ще бъдем безкрайно щастливи ако ни приемете сред вас и станем приятели по планински. Ако тръгнем заедно към върха. Защото когато си незрящ, съвсем естествено е да правиш нещата по друг начин. С GPS. С куче. С тояга. С мерак! Май пак не е толкова различно, нали… И единственият въпрос който си струва да си зададеш не е дали можеш, а как точно да го направиш. Защото животът е хубав, стига сам да си го направиш такъв.

Сподели

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *